Представете си, че сте в гората и се разхождате. Изведнъж пред вас се откриват два пътя - единият утъпкана пътека, по която преминавали много хора, а другият едва видим от голямата трева по него. Без съмнение за голяма част от вас, а и всички останали, първият път ще се окаже доста по-привлекателен. В себе си ние естествено носим нуждата да разпределяме ефективно енергията си, за да не изпадаме в ситуации, които ни затрудняват и не можем да реагираме адекватно. Фокусираме се върху така силно утвърждаваната от нас самите зона на комфорт, която с течение на годините успяваме да напускаме все по-трудно и по-трудно. Това са нашите автоматизиране действие да станем в 06:00 ч. за работа, да се освежим и пътуваме, да работим да се приберем пред телевизора...и утре пак отново. Развалянето на този цикъл ни носи болка и съответно избягваме да го правим. Така времето си минава първо на 20, после на 25, 30, 35 и т.н. години постепенно прокрадвайки все по-настойчиво мисълта в ума ни, че времето ни минава, без да сме сътворили нещо кой знае колко значимо в своя живот. Единственото, което правим е да пътуваме по ясните коловози на живота следвайки приетото за нормално, морално и полезно според масата от хора. Един мой преподавател в университета много точно наименоваше това поведение като "овчи фактор", сякаш съществува универсална рецепта за щастие и всички трябва да я следваме, без дори да я подлагаме на съмнение. Ами какво ако се окаже, че човек може да е щастлив, без да е създал семейство, без да има сигурно жилище, автомобил и работа? Звучи налудничаво в материалният свят, в който живеем, но е просто пример за това как дори не се замисляме по някои въпроси и това за какво всъщност имаме нещата, които притежаваме. От там произтича факта, че и често не се замисляме защо сме това, което сме и дали правим наистина това, което искаме с живота си. Нима ние не сме създадени и живеем на тази земя, за да следваме своя собствен път, своето собствено щастие? Защо ни е толкова трудно да поемем по трудния път, по неутъпканата пътека, а цял първо се присмиваме и после възхваляваме другите, станали успешни хора, които са дръзнали да правят нещата различно? Просто защото така е по-лесно, а ние искрено копнеем за просто съществуване, в което ни е достатъчно минимум за оцеляване. Хората, които успяват да се откъснат от тази посредственост и настойчиво проправят пътища, са онези, които реално променят всичко. Тяхна е нелеката задача да са новатори, да бъдат хулени, но впоследствие да берат плодовете от своята смелост и отдаденост. Те са онзи светъл пример за всички деца, докато повечето от последните не потънат в лоното на посредствеността. Казват, че от сто човека само пет стават успешни и то защото следват своите мечти и са достатъчно смели да дръзнат да кажат, че могат по трудният начин.
Всеки един от нас може сам да реши дали иска цял живот да остави кораба си със спуснати платна на пристанището и да живее спокойно или да вдигне платната в открито море, да има трудности, но да следва само себе си. Перифразирайки известният постулат в първият случай просто съществуваш, а в другия наистина живееш. Изборът е винаги твой...
Няма коментари:
Публикуване на коментар