Ако сега се раждах

Животът тече винаги напред и никога не се връща назад, каквото и да се случи. В това има известна ирония, защото доста често, ние хората, се стремим да поправим грешки от миналото и да подобрим себе си въз основа на същото това минало. Учейки се от преживяванията си не рядко оставаме в плен на тях и забравяме да гледаме напред, което е и най-голямата ни грешка.

Замислих се какво ли би било, ако сега се раждах, без да съм преживял всичко, което ми се е случвало, и въпреки това то някак се е запечатало в ума ми. Кои качества щях да искам да имам, за да се чувствам добре със себе си още в самото начало? Всъщност се оказа доста по-лесно да ги подбера, отколкото си представях.

Човек, който се съмнява в себе си и постоянно се чуди в каква посока да тръгне понякога може да се окаже прозорлив и да избегне някои опасности, но никога не ще почувства емоцията от това да се впуснеш в дълбоки води, просто ей така, и да вземеш най-абсурдното решение разчитайки на интуицията и собствената си сила да преодоляваш трудности. Ето заради това реших, че първото качество, което ще поискам за себе си, ако се раждах сега, е смелост. Смелост да превъзмогна задръжките си, както от хората, така и от собствените си ограничения, и да дръзна да покажа, че мога да се нося в откритото море и да приемам да се боря с бурите, които това ще ми донесе. Смелостта е моят отговор на всички онези предразсъдъци, съмнения и несигурности, които ни карат да спрем на едно място и да не предприемаме нищо, докато то не е на 100 % полезно за нас. Реално такова нещо няма и не осъзнаваме, че всичките ни действия са обусловени от по-малко или повече риск. Защо тогава трябва да изчакваме, да се терзаем и да пресмятаме отново и отново...Наше е правото да тръгнем смело напред и да поемем отговорността на действията си, вместо да стоим безучастно и да изчакаме обстоятелствата да се стоварят върху нас.

Второто качество, което много би ми прилягало, в контраст с моментното състояние, е да приемам търпеливо даденостите, които достигат при мен и начинът, по който реагирам на тях. Търпението е висша ценност и обикновено води до разрешаване на всяка възникнала ситуация, защото ни дава достатъчното време да оставим нещата да се случат, така както трябва и да не насилваме случая излишно. Липсата на търпение води до напрежение, както в самия човек, така и в неговото обкръжение, а отделно ни ограничава да намерим най-доброто възможно решение. Към него бих приспаднал и активното слушане, както в разговорите, така и на самия себе си и собствените идеи. Доста често разковничето на всички конфликти е търпеливо да изслушаш отсрещната страна, да разбереш какво точно има предвид и чак тогава да изразиш мнението си. По този начин се спира възможността разговорът да поеме в посока, която е коренно различна от първоначалният замисъл и доста по-неблагоприятна. Отделно от това търпението да изчакаш ситуацията да се промени не рядко спасява собствената увереност и дава достатъчно сила да продължиш напред.

В допълнение към това е и третото най-важно за мен качество, а именно способността да не се предаваш и да бъдеш устойчив на всякакви сътресения. Падналият духом е паднал по всякакъв начин. Той е загубил предварително и няма нужда да се явява на полето на поредното предизвикателство. Затова е много важно човек да се чувства победител, да има самочувствие и да е уверен в своите способности. Това му носи стабилност и последователност, която увлича останалите около неговата харизма.

Съществуват още много неща, които бих могъл да избера за себе си, но тези определят моята главна цел и посока. Вярвам че те са постижими от всеки един от нас, независимо в какъв период от живота си се намира. Остава ни да намерим верният път за тяхното достигане и да се радваме на себе си, докато се развиваме в правилната посока.   

Златната среда – невъзможната фикция

Замисляйки се за това какво обикновено иска човек от живота си често пъти достигаме до заключението, че ни трябва нещо нормално, нито повече, нито по-малко от това, което се очаква да имаме и каквото останалите хора приемат за достатъчно. Обикновено целият ни живот се смята за успех, ако сме успели да достигнем до тази т.н. златна среда. Оправдаваме съществуването си с това да имаме не много, но достатъчно пари; някаква що годе нормална и стабилна работа; познания, колкото да се оправяме с ежедневните нужди; жена/мъж, които не са най-доброто, но стават за съвместно съжителство и т.н. и т.н. Тези достижения не ни удовлетворяват напълно, но и без тях би било пълна катастрофа, тъй че обикновено се задоволяваме и продължаваме да живеем в посредственост. Някои веднага ще възроптаят, че така представени, тези житейски успехи са всичко, за което може да се постарае един нормален човек. Въпросът е защо въобще трябва да си слагаме определен праг и да маркираме щастието в линията на златната среда, защото иначе е твърде на хубаво или пък въобще не е хубаво. Някакъв странен фатализъм произтича от тези заключения и ни ограничава да мечтаем реално за много повече от себе си и живота си. Затваря ни в рамка, дори без да е нещо истинско...защото златната среда е фикция. Никога не можеш да се намираш точно по средата на каквото и да е. Хората се справят или по-добре или по-зле от някаква въображаема цел, но никога не могат да я достигнат в пълната си цялост, тъй като тя не съществува, а е само проекция на ценности, норми и предпоставки. Да приемем, че гореспоменатите, като златна среда, житейски достижения, са нашата цел. Да имаме достатъчно пари няма как да се случи, тъй като винаги имаме или повече, или по-малко от това, което е реално необходимо. Стабилна работа означава, от друга страна, дългосрочно обвързване, което понякога спира развитието на човек и го оставя на едно и също ниво, без да има реални гаранции за запазване на съответния жизнен стандарт. Можем лесно да продължим да изследваме по същият начин очакванията от златната среда, но това не променя факта, че те единствено представляват опит за личностно успокоение и не дават реална представа за нашето ниво на развитие.

Златна среда се използва и като синоним за неутрално отношение към даден въпрос или действие. Само по себе си това отново е невъзможно, защото, винаги когато се занимаваме с даден проблем, ние имаме съответно мнение. Освен чисто научните факти всичко останало е въпрос на лично възприятие, което е ценностно натоварено и по своята същност няма как да бъде нито положително, нито отрицателно. Като хора ние винаги сме или по-скоро оптимисти, или по-скоро песимисти, а реализма като индивидуалистична представа и при ежедневни между личностни контакти, е фикция. Основното, което излиза, като извод от това е, че ние успешно се заблуждаваме, при това нарочно, че сме постигнали значим успех, без да прекаляваме с нищо, но това освен, че е невъзможно, е и белег на недостатъчна амбиция и дълготрайно желание за надграждане. Добре е да се запитаме дали нуждата от спокойствие, че вървим към златна среда, не е по-скоро опит да избягаме от необходимостта да мислим за себе си в перспективата за постигане на своята собствена мечта...

Утъпканите пътеки и коловозите в живота

Представете си, че сте в гората и се разхождате. Изведнъж пред вас се откриват два пътя - единият утъпкана пътека, по която преминавали много хора, а другият едва видим от голямата трева по него. Без съмнение за голяма част от вас, а и всички останали, първият път ще се окаже доста по-привлекателен. В себе си ние естествено носим нуждата да разпределяме ефективно енергията си, за да не изпадаме в ситуации, които ни затрудняват и не можем да реагираме адекватно. Фокусираме се върху така силно утвърждаваната от нас самите зона на комфорт, която с течение на годините успяваме да напускаме все по-трудно и по-трудно. Това са нашите автоматизиране действие да станем в 06:00 ч. за работа, да се освежим и пътуваме, да работим да се приберем пред телевизора...и утре пак отново. Развалянето на този цикъл ни носи болка и съответно избягваме да го правим. Така времето си минава първо на 20, после на 25, 30, 35 и т.н. години постепенно прокрадвайки все по-настойчиво мисълта в ума ни, че времето ни минава, без да сме сътворили нещо кой знае колко значимо в своя живот. Единственото, което правим е да пътуваме по ясните коловози на живота следвайки приетото за нормално, морално и полезно според масата от хора. Един мой преподавател в университета много точно наименоваше това поведение като "овчи фактор", сякаш съществува универсална рецепта за щастие и всички трябва да я следваме, без дори да я подлагаме на съмнение. Ами какво ако се окаже, че човек може да е щастлив, без да е създал семейство, без да има сигурно жилище, автомобил и работа? Звучи налудничаво в материалният свят, в който живеем, но е просто пример за това как дори не се замисляме по някои въпроси и това за какво всъщност имаме нещата, които притежаваме. От там произтича факта, че и често не се замисляме защо сме това, което сме и дали правим наистина това, което искаме с живота си. Нима ние не сме създадени и живеем на тази земя, за да следваме своя собствен път, своето собствено щастие? Защо ни е толкова трудно да поемем по трудния път, по неутъпканата пътека, а цял първо се присмиваме и после възхваляваме другите, станали успешни хора, които са дръзнали да правят нещата различно? Просто защото така е по-лесно, а ние искрено копнеем за просто съществуване, в което ни е достатъчно минимум за оцеляване. Хората, които успяват да се откъснат от тази посредственост и настойчиво проправят пътища, са онези, които реално променят всичко. Тяхна е нелеката задача да са новатори, да бъдат хулени, но впоследствие да берат плодовете от своята смелост и отдаденост. Те са онзи светъл пример за всички деца, докато повечето от последните не потънат в лоното на посредствеността. Казват, че от сто човека само пет стават успешни и то защото следват своите мечти и са достатъчно смели да дръзнат да кажат, че могат по трудният начин. 

Всеки един от нас може сам да реши дали иска цял живот да остави кораба си със спуснати платна на пристанището и да живее спокойно или да вдигне платната в открито море, да има трудности, но да следва само себе си. Перифразирайки известният постулат в първият случай просто съществуваш, а в другия наистина живееш. Изборът е винаги твой...